Радой Ралин  Един от моите колеги, писател, отиде в Концертна

Радой Ралин 

Един от моите сътрудници, публицист, отиде в Концертна дирекция, с цел да провежда по някакъв мотив литературно четене в София. Дирекцията трябваше да му даде чартърен съответната зала. Разбира се, литературното четене щеше да бъде гратис. Служителите от Концертна дирекция, които били същински търговци, му споделили, че макар „ свободния вход “ публиката надали щяла да се втурне към литературното четене, и по тази причина предложили една напълно мъничка зала. „ Но – казали те – ако в групата на писателите, които ще четат, включите Радой Ралин, тогава може да вземете огромната зала „ България “ и даже да сложите скъпи билети! “

Този диалог, който се води в средата на шейсетте години отразява прекомерно красноречиво голямата известност на Радой Ралин в България. Хората от Концертна дирекция знаеха добре какво искаше публиката.

В последвалите години тази известност на Радой освен не понижа, само че коства ми се, че доближи невероятни размери.

По време на продължителните ми кръстосвания из страната, при срещите с непознати хора или читатели от всевъзможни възрасти и с всякакво обучение един от неизбежните въпроси е бил „ Дали познавате Радой Ралин “ или „ Какво мислите за Радой Ралин? “.

На една доста разпалена среща в бургаски цех, когато млад служащ ни питаше за какво не пишем истината за живота, от дъното на залата прозвуча обидно мощен глас: „ За истината питай единствено Радой Ралин! “

Човек навсякъде можеше да чуе десетки епиграми, които хората знаеха наизуст и за които твърдяха, че са от Радой Ралин. Лично аз считам, че минимум половината му бяха приписвани или пък бяха полунегови. Много хора нагласяваха епиграмите съгласно своите разбирания, т.е. ставаха съавтори на Радой.

Феноменът Радой Ралин е неповторимо събитие в живота на модерна България. Но то е извънредно и надълбоко вкоренено в комунистическата реалност. Много пъти съм си мислел, че сатирите на Радой с тяхната известност са най-ярко доказателство за нравствената гнилост на днешния български режим. Тъкмо голямата морална и материална корупция в страната, узаконената без-принципност, наглото продажничество на всякакво равнище, непрестанната битка за власт, вулгарната парвенющина, кафкианският свят на връзкаджийството и роднинщината и всички добре отгледани комунистически добродетели, като страхопъзльовщина, раболепство, жестокост по отношение на по-слабите, сляпо следване на това, което се подрежда от горната страна, алчността да се изтръгнат повече удоволствия от живота, плюс призрака на Държавна сигурност – всичко това беше почвата, която сътвори известността на Радой. В едно общество, където публичната съвест е несъществуваща, Радой се яви като уединен, само че мощен неин представител.

Но в случай че публичният живот дава половината пояснение, другата половина идва от самия Радой, както от поета, по този начин и от индивида. Съвсем, малко са ония български дейци на културата или литературата, при които може да се открие такова цялостно единение на създател и човек. На мен персонално ми е невероятно да ги разгранича. За доста писатели незабавно бих могъл да кажа „ като публицист той е това и това, само че като човек… бог да те пази “ и даже противоположното. При Радой имаше съвсем именито единение.

Може би парадоксално, само че прекомерно показателно, пред нас е един роден лирик. Лирик с най-тънка и почтена сензитивност, който таман заради това се трансформира в най-безпощаден сатирик. Какво изумително комбиниране на нежността с честността! Любовната поезия на Радой Ралин ни сервира едни от най-хубавите стихове в днешна България и ни приказва повече за него, в сравнение с даже най-сполучливите му епиграми. Именно в тази поезия за пръв път с изненада открих това фанатично възприятие на почтеност към себе си. Обикновено поетите лирици са поети на откровената самозаблуда. Радой е лирикът на безкомпромисното дирене на истината за себе си и за света към него. Тук аз получих отговора на най-важния въпрос: „ За какво Радой прави всичко това? “ За да печели евтина популярност на известен критик на режима? – както нормално го етикираха придворните трубадури. „ За да дири отмъщение за не изключително щастливия си живот? “ – както подмятаха някои негови завистници. „ За да покаже, че е по-храбър от другите? “ – както се ядосваха страхливите жители. „ За да служи като ловко проведен от самата власт отдушник на националните страдания? “ – както хитро подмятаха хората на Държавна сигурност. И по този начин нататък.

За мен всичко това бяха нелепости, каквато нелепост представляваше изказванието на най-отговорни хора, че Радой е вманиачен.

Наистина човек можеше да долови по какъв начин Радой се опиваше от възприятието си за почтеност, че несъмнено беше благополучен всякога, когато можеше да показва тази почтеност, само че без подозрение повода да стане безпаричен деятел на честността идеше от голямата му сензитивност и сърдечност по отношение на живота на другите, в случай че щете от любовта му към „ унижените и оскърбените “ и личното му дирене на истината за себе си.

Тук не може и дума да става за на ниска цена печелене на точки за сметка на режима, а за същинско, надълбоко и откровено изстрадване на човешките страдания. И по тази причина Радой е единствен. Ако работата беше да се печели евтина известност, без да се губи нещо, щяха да се намерят надалеч по-бързи претенденти. Защото фантазията на всеки сегашен български привилегирован от управляващите културен деятел е „ билетчето му да печели и от двете страни “, както споделят по нашия край. Мнозина даже демонстрират някаква заешка смелост, предприемайки смешно-несериозни опасности да се сблъскат с управляващите само с задачата да реализират някаква известност. В творбите на мнозина писатели неизбежно участва тематиката за правдата и неправдата в днешното българско общество, само че в грамадната си част това е просто трагичен трик, чието позволение, несъмнено, е ново раболепство към ония, които раздават литературните награди.

„ Виждате ли какъв брой почтен съм! – хвалтотеше се наляво и надясно въпросният създател. – Аз ПОСТАВИХ подобен значим въпрос! “

Всъщност другарят публицист беше ПОСТАВИЛ добър хонорар в джоба си. И това беше всичко.

За разлика, и то каква разлика, Радой не ПОСТАВЯШЕ никакви сходни въпроси. Той просто реагираше по този начин, както реагират или биха реагирали всички естествени и почтени хора. По някой път ми се е коствало, че Радой – с брадата му, с високия му глас, с безконечния шал към врата му, с всичките му чудати обноски – беше единственият естествен човек сред нас. Защото той споделяше тъкмо това, което мислеше, и го споделяше на висок глас.

Аз най-малко в никакъв случай не съм доловил у Радой предпочитание да изневери на себе си, да преиначи мислите си, с цел да се хареса на който и да е.

Много показателно е самото раждане на известността на Радой Ралин. Докато той беше въодушевен млад партиен стихотворец, който пишеше възторжено за новото време, ходеше по интернационалните юношески фестивали и се възхищаваше напълно откровено от сходни феномени, надали някой елементарен жител в страната би могъл да го разграничи от другите български партийни писатели. Все отново хората не можеха да доловят разликата сред откровено и комерсиално удивление. Но таман тази разлика последователно изпъкна дотам, че предопредели трагичен поврат в развиването на поета. Вместо зализания, окръглен партиен песнопоец, притежател на цяла кошница трофеи и лауреатства, вместо притежател на скъпа помпозна вила край София или пък благополучен социалистически посланик, който идва на почивка в България с нов мерцедес, ние получихме хапливия език на сатирика със смешната брада, който едвам свързваше двата края и години наред по обед носеше котелките с храна, взета от стола, с цел да нахрани децата си, който в никакъв случай не позна скъпи пътешествия в чужбина, нито първокласни писателски курорти, нито дебели тиражи с тлъсти възнаграждения. В живота му дебели бяха единствено ругатните, с които го обсипваха от горната страна, и тлъсти бяха единствено заканите, уволненията и наказванията, които преследваха този чудноват деятел на правдата.

Хората споделяха за него „ той е ИСТИНСКИ болшевик “. Това разбиране ИСТИНСКИ болшевик се роди и оформи по едно и също време с раждането на Радой-Ралиновата известност. Роди се като цялостно отричане на понятието ПАРТИЕЦ. Ако за хората ПАРТИЕЦЪТ беше създание, което мислеше само за себе си, чийто живот се направляваше от елементарни инстинкти и сметки за лично благоденствие, който вярваше в марксизма и ленинизма тъкмо толкоз, колкото би вярвал и в Аллаха, стига Мохамед да беше на власт, който в никакъв случай не беше рискувал нищо в живота си поради другите (но което не му пречеше да си приписва геройства), който като темперамент беше угодничав, подличък хамелеон, подготвен да се преклони пред всеки по-силен от него и така нататък – ИСТИНСКИЯТ болшевик беше нравственото му отричане. Това беше съвсем заглъхнало ехтене от остарели времена за човек, който милее за бедните, слабите и онеправданите, за който истината и правдата стоят надалеч над политическите игри на деня и не са имагинерни партийни понятия, а съответна, персонална отговорност. За разлика от кирливото схващане на ПАРТИЕЦА, ИСТИНСКИЯТ болшевик (в визиите на хората) имаше най-чувствително високо схващане за отговорност пред личната си съвест. Забележете, до момента в който партиецът се измъкваше с мнима отговорност пред партията или мнимото общество, ИСТИНСКИЯТ болшевик не признаваше такава отговорност. Неговата съвест стоеше недостижимо по-високо.

Когато се спирам на тези две прекомерно изрично разграничени понятия, зародили измежду елементарните български жители, коства ми се, че, апропо, те съществуват и с цел да припомнят за трагичната разлика сред идеали и реалност.

Радой Ралин, чийто живот от ранни години беше откровено преплетен с комунистическите идеали, стана знак на твърдоглав и горчив деятел на тези идеали. Може би неговата маркс-ленинистка-сталинистка подготовка не беше задоволителна, може би той в никакъв случай не беше познал диалектическите тарикатщини на тези, които командваха парада, нито пък се беше научил да си сверява часовника по гонга на Радио Москва, само че в подмяна на това неговият комунизъм имаше един-единствен създател – сърцето му. Когато преглеждам героите в българската литература от 100 години насам, аз виждам две съществени, блестящо обособени начала – Бойчо-Огняновото и байганьовското. Бих споделил, че Радой Ралин е един от дребното Бойчо-Огняновски представители в байганьовска България. Смятам, че малко на брой биха оспорили, че в случай че бай Ганьо и Бойчо Огнянов бяха наши съвременници, бай Ганьо несъмнено би бил член на Централния комитет на партията и даже по-нагоре, а Бойчо Огнянов би бил безпаричен и отлъчен деятел на поруганата независимост и правдивост.

Когато Радой осмива, подлага на критика или остро жили известни модерни феномени, той прави това от допустимо най-силните позиции — тези на ИСТИНСКИЯ болшевик. Повече от очевидно Радой Ралин не желае връщането на буржоазното общество или капитализма, само че упорства за „ същински комунизъм “, който не е нищо друго, с изключение на „ комунизма с човешко лице “. В цялата литература на така наречен социалистически натурализъм комунистът е противоположен на индивида, комунистът е в забележителна степен отричане на индивида. У Радой Ралин, както в личността му, по този начин и в творчеството му, ние имаме рядкото събитие на цялостно свързване на болшевик и човек, т.е. комунистът е високосъзнаващ и виновен човек, който се опълчва против системата, когато тя подценява, тъпче или поругава точно човешкото. Сатиричната му поема за Харун Ал Рашид аз считам за най-силното присмиване на параноичната недоверчивост на Държавна сигурност. Колко остро се извисява хапливият звук, когато Радой приказва за „ осем милиона италианци “. Той отхвърля да одобри каквито и да е пояснения за оправдаването на това, което за него е равностойно на изменничество по отношение на комунистическия блян. Той е изцяло несклоняем както по отношение на продажните души на писателстващи събратя, по този начин и по отношение на парвенюшката показност на преуспели материално и публично жители, по този начин и по отношение на алчните за власт пробивачи, по отношение на слепите оръдия на властта, шмекерите, хамелеоновците, търговците на нечисти съвести, подлизурковците. Разбира се, за разлика от формалната рецензия, която стреля все надолу, към зарзаватчиите, портиерите и келнерите, рецензията на Радой е отправена към вмирисаната глава на рибата – горе!

Твърде показателно е отношението на Радой към сътрудниците писатели. Той постоянно беше много бърз в отзивите си за книги и феномени на деня. На една част от писателите той гледаше със страдание, на друга с подигравка и на трета част – с чисто пренебрежение. Неговото наличие ги дразнеше, както ги дразнеше наличието на Христо Ганев. Мнозина не можеха да понасят многозначително усмихнатото лице на Радой, което като че ли споделяше повече от плющящия му глас. Най-популярният и най-удобният етикет, който моите раздразнени сътрудници му лепваха, беше, че е вманиачен.

„ Радой може да приказва всичко, тъй като е вманиачен! “ – казваха те, без да изяснят какво схващат под „ вманиачен “.

„ Трима души са луди и могат да приказват каквото си желаят – Радой, Коцето Павлов и Сашо Геров “ – това е различен откъс на изтъкнат партиен културтрегер.

И никой не искаше да признае, че таман „ лудостта “ на Радой беше това, за което милиони елементарни хора в България копнееха.

Типично беше отношението на Радой към самия мен. В началото, когато му сътрудничех в „ Литературни вести “ с хапливи фейлетони, когато формалното отношение не беше доста благосклонно към мен, Радой показваше най-хубави усеща. Той живееше в квартал „ Изток “, возеше се на тролейбуса (никога не беше имал кола) и на всеослушание безогледно разясняваше по настоящи събития. Хората ни слушаха и двусмислено се смееха. В този квартал живееха хора от „ по-горна ръка “ и те някак не можеха да понесат наличието на Радой и хапливия му език. Но когато благосклонността на управляващите се обърна към мен и формалните критици започнаха да ме превъзнасят, тогава Радой стартира да охладнява към мен. Замирисах му на конформизъм.

Най-известният и най-резултатният прийом на управляващите за оправянето с не-покорници като Радой беше подкупът. В последните 10 години сме очевидци на всеобщо пазаруване на изявени или евентуални критици на режима. Доста огромен е описът на хора, които подвигнаха ръце и се предадоха пред обилния държавен поднос, върху който бяха сложени трофеи, лауреатства и смайващи суми пари. Може би от обезсърчение пред международните бъркотии, от неналичието на каквато и да е забележима опция, може би просто от други съображения, хора, които бяха доста покрай Радой, проминаха тихомълком от другата страна и оставиха нашия деятел съвсем отшелник.

И ето тук е може би най-възхитителното качество на Радой Ралин – неговият непреклонен оптимизъм. Много пъти бяха правени опити на всяко равнище, от първия човек на страната до най-амбициозния локален началник, да го купят. Радой би могъл да бъде три пъти воин на социалистическия труд и свръхнароден активист на литературата плюс безброй други награди. Но на всяко сходно предложение той отговаряше с остра епиграма. На последния опит той отговори с „ недупкоспособните думи “ – една от най-остроумните прояви на неговия огромен гений, и с прословутото изявление във в. „ Народна юноша “, което подлуди пазителите на сигурността.

И по този начин индивидът със странната брада, който изпитва под паника боязън да не хване хрема и чиято първа работа е, когато влезе в някаква стая, да затвори всички прозорци, с цел да не духа, се оказа най-феноменално смелият и безкористен дух, който днешна България познава. Никакви поощрения нито от Запад, нито от Изток, никакви непознати репортери, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически поддържания, нито пък особено изразено възприятие на признателност и благосклонности от задгранични интелектуалци. И таман по тази причина за мен Радой Ралин е неповторимо събитие в цяла Източна Европа и може би една от най-гордите прояви на същинския български дух.

От: „ Задочни репортажи за България “, Георги Марков, изд. „ Профиздат “, София, 1990 година
Снимка: socbg.com